България отново е в състояние на „дежа вю“. Докато политическата класа се подготвя за поредните предсрочни парламентарни избори, усещането за задаващ се хаос не е просто песимизъм то е математическа сигурност. Парламентарната ни република, в сегашния си вид, прилича на счупен механизъм, който произвежда не управление, а безкраен процес на себевъзпроизвеждащо се безвластие. Парадоксът на „краткия спринт”
В момента България е заложник на 30-дневната предизборна кампания. На пръв поглед това изглежда като спестяване на време и средства, но в действителност е рецепта за повърхностност. В рамките на месец партиите не успяват да представят идеи, а единствено да изкрещят поредните обиди към опонентите си.
В една президентска република, където залогът е мандатът на държавния глава, кампанията често трае шест месеца или повече. Защо това е предимство?
Време за дисекция: Дългата кампания позволява на обществото да разгледа кандидата „под микроскоп“. Грешките, миналото и реалните капацитети не могат да бъдат скрити зад кратки PR клипове.
Идеологическо узряване: Партиите и лидерите са принудени да формулират дългосрочни стратегии, а не само популистки обещания за следващите три месеца.
Стабилност на мандата: Когато народът избира пряко своя лидер, легитимността е неоспорима. В парламентарната система ние гласуваме за листи, а получаваме задкулисни коалиции, договорени в „тъмни стаички“.
Служебното правителство: Конституционната аномалия
Най-опасният симптом на настоящата криза е поведението на служебните кабинети. По замисъл те трябва да са „технически мост“ към следващото редовно управление. Вместо това, в условията на парламентарен колапс, те започнаха да действат като самостоятелни политически субекти.
Виждаме министри, които надхвърлят правомощията си, вземат стратегически решения за десетилетия напред и сключват договори, които обвързват държавата дълго след като те си заминат.Предимствата на ясната отговорност
Президентската република предлага нещо, което в България е дефицит: персонална отговорност.
Край на коалиционния пазарлък: Президентът съставя кабинет, който му е пряко подчинен. Ако държавата затъва, виновникът е един и неговото име е ясно. В момента в България вината се размива между пет, шест или седем партии.
Разделение на властите: В президентската система парламентът контролира бюджета и законите, но не може да сваля правителството всеки път, когато някой лидер се събуди в лошо настроение. Това гарантира, че изпълнителната власт може да работи по дългосрочни проекти.
Ефективност: Вместо месеци наред да наблюдаваме „червени линии“ и „джентълменски споразумения“, президентската институция позволява незабавно формиране на екип и започване на работа.
Предстоящите избори вероятно ще доведат до същата патова ситуация. Парламентарната система в България се е превърнала в „генератор на хаос“, който изтощава суверена и отвращава избирателя. Ако продължим да вървим по същия път, очаквайки различен резултат, проблемът вече не е в системата, а в нашия отказ да признаем, че тя е мъртва.
Време е да спрем да се страхуваме от „силната ръка“ на закона и легитимността. Защото алтернативата не е демокрация, а бавната агония на една държава, управлявана от временни хора с постоянни амбиции.
Мирослава Вълкова, инициатор в ГРАЖДАНСКО ДВИЖЕНИЕ ЗА ПРЕЗИДЕНТСКА РЕПУБЛИКА
